“Не целта е цел, а Пътят”

или Как се роди идеята

Казват, че когато обичаш прекалено много планината, тя се превръща в твоя любовница. И макар и половинката ти, и близките ти да осъзнават, че нещо не е наред, те продължават да се връзват на все по-налудничавите ти оправдания:

  • “Отивам да тествам дали наистина екстремната температура на тоя чувал е -15.”
  • “В книгите пише как древните са минавали по Ком – Емине с 20кг на гърба, трябва да проверя дали и аз мога.”
  • “На последното състезание, завърших само на час и половина след Кофето, няма как Е4 да ми отнеме повече от 3 денонощия.”
  • и прочие

Някъде сред тези делюзии, шегите и закачките ни хрумна гениалната идея да организираме надбягване (a.k.a. ултрамаратон) в Източни Родопи. Ще е супер забавно!

Бягането е хоби, организирането на ултрамаратони – мистерия, но това, в което сме вещи от Фондация “Наука за природата” е биоразнообразието, а Източни Родопи е “червена точка” в това отношение! В планината се срещат над 50% от българските растителни видове. Районът е изключително богат и по отношение на птиците. Това е едно от местата с най-голямо разнообразие на грабливи птици в Европа. Общо взето всичко там е най! Над 20 са растенията, оцелели древни времена и може да ги срещнем и днес – т.н. „ендемити“. Сред тях са родопският силивряк (Haberlea rhodopensis) и родопската горска майка (Lathraea rodopaea).

Нужно е да подчертаем, че никой от нас, никога не се е занимавал професионално със спорт (дори и аматьорските ни постижения са спорни), но пък всички чувстваме уникалния дух и красота на тази част на българските планини и вярвахме, че ако успеем да покажем Източните Родопи по начина, по който ние ги виждаме, то всеки неминуемо ще се влюби в тях.

Да дириш брод или ела да ме вземеш от село Джанка, че май припаднах

В района на Крумовград няма нито една туристическа, еко или подобна пътека. Дори по старите карти отсъстват много от черните пътища, защото районът е бил граничен, а желанието на властта да затрудни “авантюристите”, които искат да избягат към Гърция – голямо. Затова и направихме най-логичното – нанесохме всички точки, които изглеждаха интересни на Google Earth и тръгнахме да ги “свързваме”.

30 минути по-късно вече бяхме убедени, че тук за последно активно са щъкали хора някъде между дните на Орфей и падането на Живков. Най-широките пътеки бяха като за късорого родопско говедо, съответно и толкова високи и ние често трябваше да се промъкваме на 4 крака. А всичко, което расте в Източни Родопи или има бодли, или служи за сянка/опора на нещо, което има бодли.

Напредвахме бавно, а юлското слънце и сутрешните температури от 30 градуса предвещаваха интересни дни. Така неусетно се изниза една седмица, в която през деня събирахме тръни по ръце, глава, уши и други съкровени места, а вечер – блажено припадахме.

Около всичко това, все пак си станахме приятели с две сухоземни костенурки, ядохме ябълка с една лисица, лаехме се на няколко пъти с един и същи сръндак, а няколко белоглави лешояди непрекъснато кръжаха над нас – предполагам или ни бяха фенове или не сме изглеждали в топ форма. По-важното обаче беше, че бяхме намерили пътеки (или по-скоро някакви дивечови такива), които да свързват бъдещите трасета.

Ние и кучетата